Театър на сенките
или
една илюзия за живот
след смъртта

      Преди 1500 години любимата съпруга на китайския император Ву Хан умряла и той потънал в дълбока тъга. Затова неговите царедворци измислили да му покажат „сянката” на жена му зад една завеса.
     Така от смъртта на една жена се тръгнал копнежа по една илюзия...
    Първоначално персонажите и декорите са изработвани от биволска, магарешка или овча кожа, откъдето идва и наименованието им “театър” на сенките от кожа. Силуетите се движат зад един бял екран и се появяват цветни от страна на зрителя.
На пръв поглед една красота, която не би съществувала, ако не съществуваше тъгата.
Възникнало в Китай преди повече от 2000 години, днесв 21 век мисля, че радостта ни от това фолклорно изкуство е илюзорна. В града, където посветената в това изкуство публика е все по-малко, настоящата тенденция е към опростяване: използване на пластмаса вместо кожа, на записана музика вместо малък жив оркестър, накрая, избор на репертоар, адаптиран за децата или за чуждестранни туристи. Разбира се, тук се намества и най-изкуственият господар на този свят- парите, на който дори и изкуството е подчинено, Уви!
    За съжаление, това е поредният случай, в който изкуственото замества истинското… Това се наблюдажа и при българските нестинари, и при индианските ритуали, където ТУРИСТЪТ е нашият Бог, който хванал в ръцете си фотоапарата щрака и гледа от малкия екран запечатването на момента, момента, който може утре да го няма , както предишния момент вече е изчезнал. Този на искатинската наслада и на правенето на изкуство заради самото изкуство.

     Магичен свят на белия екран ни води към черния силует на сенките на Данте Алигиери, чиито сенки са безцветни, те не възбуждат ни съчувствие, ни ненавист...
     Така и ние- хората на днешния свят сме като ходещи сенки в театъра. Някой трябва да направлява живота ни, както тези персонажи са направлявани отзад от ръцете на нечий “диктатор”. Но ние ще продължаваме да гледаме като едни туристи, но не и да виждаме зад сцената, да четем между  редовете.
    Там зад белия плат,ще чуем музиката, идваща от колоната на уредбата, а не от струните на нечий инструмент.
    Там, където персонажа е вече от пластмаса, а не от биволска, магарешка или овча кожа.
    Там, където репертоарът е според потребностите на децата и туристите.
    Там, където говорещият не знае защо ръководи своя персонаж, защото ще е забравил, че някога сянката, която той направлява, е била мъртва душа, чийто дух е илюзорно „оживял” пред очите на един император...